27.05.2011 г.

Нарушавам обещание

Ти не знаеш какво е във мене,
когато ме взимаш в ръцете си.
Ставам песен и топло звучене,
щом заровя във тебе лицето си.
А понякога сякаш ни дебне
зад врата онзи страх от привързване
и тогава се крия в нощното лутане
или в делнично глупаво бързане.
И се чудиш какво ти харесвам...
(всички тайни излизат наяве... все някога):
че можеш да пазиш в сърцето си
от вятъра разпилени мечти,
да разплиташ в очите ми ребуси
и да вярваш в ягодовите дни...
Че можеш да обичаш тишината,
да бъдеш най-безцеремонно хаос,
във който китарите, зеленото, тъгата
са най-любимият ти цвят.

Но тази пролет няма да прибирам във сърцето си,
щя е оставя да лети със пухчетата от липите
и някак тайно пак ще вярвам, че магията
не е във ягодите, а във нас самите...

24.05.2011 г.

Малки спомени в зелено

Отново се завръщаме в града, където пролетта не значи нищо, шумът поглъща мислите и оставя по лицата на хората черните сенки на еднодневни тревоги. Но моите спомени не може да погълне. В шепичка си събрах мириса на бор и мащерка, звука на топлата ти китара, една малка шишарка и един жълъд и мъничкото усещане, че сме любов и случване...
И докато още ни щипят бузите от вятъра, вече мечтаем за следващата зелена приказка, когато смехът ни пак ще се люлее на клоните на дърветата, слънцето ще ни целува по челата, ще ни вали истински и ароматен дъжд, ще ни посрещат ту весели и мили планинари, ту някои сърдити хижари, ще ни е сладък въздуха, ще ни е сладка умората, ще ни е сладка и болката в краката след цял ден ходене..
А вечер ще се стопяваме пак в тишината на хижата, огънят ще разпалва всяка скрита нежност в научените ни постоянно да се свиват в себе си души, ще се усмихваме на цялата тази младост, ще усещаме, че това е просто един миг, който обаче е от онези, които не се забравят. А напротив - преживяват се отново, и отново...

17.05.2011 г.

И облачното не е за всеки


от днес започва да е лято, докато ям зрънчо пред блока и мирише на дъжд, две студентки си разказват как ще си правят пищови за изпита, the big wheel keeps on turning. Всички знаем колко е повторимо случващото се, сезоните и светът, и най-вече сме повторими ние хората "пък мама е била СТУДЕНКА"... А е тъжно на колко ли в момента им се иска да избягат от собствения си живот, на мен пък ми се пие кафе в полунощ, може и със непознат (може пък и мента с мляко).
А само като се сетя, че някога и мен ме е било страх от дъжда. Защо винаги имаме нужда от едно голямо знойно слънце, за да се усмихваме, когато, ето, просто мога да си стоя на пейката до люляка, очаквайки да завали. И е толкова хубаво, дори асфалтът започва да диша, зеленото изглежда още по-зелено, а хората като че ли потъват някъде далеч от локвите и топлите звуци на този първи летен дъжд.

И ми е ясно - облачното просто не е за всеки.