След Пирин погледът ми се издига над ежедневните борби с вятърни мелници. Плъзгането по мокрите скали и лекото треперене в коленете помагат да се изправя по-стабилна срещу градския понеделник, захапал фас в уста, пресичащ на червено.
С наведена глава към мащерката нагоре по склона усещам, че всичките ми сетива работят на пълни работи. Гледам те пред мен, с едната ръка държиш фотоапарата, а с другата Ани да не падне. Небето е мрачно като настроението на лелките от БДЖ, под нас е хлъзгаво, а мъглата се опитва да ни изблъска назад, но съм спокойна така, както когато заспивам с ръка в твоята.
Целта ти никога не е просто стигането до места, а преминаването през пейзажи, на които принадлежиш. Харесва ми как забравям за себе си, докато те гледам застанал срещу вятъра, премислящ пътя, загрижен за всички.
Затварям очи, облегната на огромен камък, и оставям всичко наоколо да бъде по-важно от мислите на една малка черна точица. И то е. Прескачам някой друг камък, настигам те, за да подържим ръце, и знам, че мога да продължа още дълго. Без да има значение къде ще стигнем.
Няма коментари:
Публикуване на коментар