Липси и мисли

Онези истински (и) важни неша, които искам да кажа, първо засядат жестоко в гърлото ми. Премислям ги, повтарям ги наум. В началото звучат налудничаво, глупаво, понякога обидно, понякога пък прекалено мило. След това минава време и свиквам с мисълта, тя, въпросната, започва да живее в мен, все едно е вече изречена на когото там трябва, зависи от случая. Понякога се случва така, че просто я изплювам. За мен е направо изхрачване де, нещо, което дълго ми е дразнило, като при сухата кашлица...
Преживявам се ежедневно, ежехилядно, представям си как другите трябва да ме преживеят отстрани. Как си, какво става с теб, по няколко пъти на ден се изтърквам в собствените си скучни истории, които отстрани се правят, че звучат интересно.
Добре де, мисля си, не съм социопат, напротив. Но някак си нещо все ме избутва настрана, отдалечава ме. Не сe чувствам на фокус, наистина, като Робин Уилямс в "Deconstructing Harry".

В крайна сметка го премълчавам. Истинското и важното. И все се залъгвам - който трябва, ще го разчете. А думите тогава са излишни, нали?

МимоЛятно

Събуждам се. По-влюбена от снощи.
Мирише на кафе и бързане за работа.
Но знам, изтръгна ли стрелките,
безпомощно увиснали на циферблата,
ще се превърне във безвремие и тази събота.
А лятото е хубаво.
И щом привечер небето стане розово,
започва да ухае на шепоти и
нежни споделености.
А мимоЛЕТНО, знам, ще се изплъзне всеки миг.
Разходки посреднощ.
Смехът по пейките.
И водораслите в косата,
и пясъкът в обувките...
А лятото е хубаво.
Дори в онези недоспали сутрини
(особено ако се будя някъде до теб)
и във онези нощи, в които
ти се иска да препиваш с тишина.
Да, лятото е хубаво
и е с вкуса на бяло вино,
което гъделичка като дантелата
на бяла лятна рокля...

И всяка есен може да прилича на предишната,
но лятото... е винаги различно.

Ще се превръщам в дъжд

Гърми. И думите валят във мен.
Докато спиш,
не искам да заспя,
защото става мигновенно ден.
Във стаята нахлува дъжд,
и става още по-приятно с теб.

И вече знам,
във промеждутъка на
някоя самотна нощ,
ще се промъквам тук,
превърнала се в капки дъжд.

Зелено

Разхождат ме прашните улици,
сблъсквали смешни случайности
и разминали толкова влюбени
във геометрията на града.
Тя измерва до точност въздишките
и оставя без въздух
всяка цветна окръжност мечтаене.
И се взирам в небето -
та нали то навсякъде все си е същото.
В него се вливат вълните
на прошепнато във очите „обичам те”
и последвало тъжно сбогуване.
Там се гонят душите на птиците
и се рее всяко мое сънуване,
във което ме учиш
да плувам в зеленото,
да греба тишината със пръсти
по бреговете от глухарчета,
да премълчавам тайно красотата
на слънчевите зайчета,
които винаги се отпечатват
по матовата кожа,
по луничките...

И в този сън
рисувам най-красивия си стих.
Но всъщност знам,
че ще ми свършат думите,
ще изтекат от вените
и ще се влеят
в онова небе
в онова зелено.
И ще останат само спомени,
в които никога не можем
да сме същите.

като лято предишно

миналото ми
недей си измисля
като лято предишно
или песен вече изпята
с теб е различно
знам и това си го чувал
но ми вярвай
изгуби се в косите ми
ще те търся във вятъра
ще те нося в дните си
съвсем обикновените

и мечтай ме
някак неповторяема