Следобедът ми се усмихва с билет за вкъщи в едната ръка и със сладолед в другата. Някакъв балкански джаз от трима весели музиканти ме привлича да седна на пейката до тях.
Естествено ми се приисква да му звънна и да го поздравя. Надявам се тайничко да ми се усмихва по телефона.
От известно време не мога да пиша в стихове. Може би е заради всичките задължителни аналитични текстове и тем подобни. Сигурно вълшебните думички и красиви епитети са погълнати и унищожени от академичния ДИСКУРС.
Иначе от тая именно скука ме спаси не кой да е, а Спасителят в Ръжта. Сега чета Франи и Зуи. („Писнало ми е от хора, които само ми харесват. Господи, как ми се иска да срещна някого, когото да мога да уважавам!” Леле, тая Франи!!)
Обаче съм спокойна, защото съм убедена, че музата ще се завърне само след няколко дни. Когато седна на шуменската ни тераса и погледна към зеленото плато... Думите ми ще се върнат с най-истинските си значения.
*Снимка:
Няма коментари:
Публикуване на коментар