Отсънувам си предната седмица. Вкъщи, където е пълно с цветя. Татко свири на китара, мама щъка из кухнята.
Топли бирени вечери, подскачащи насам-натам хора. Спасявам се в усмивка и поглед към небето. Нужен ми е син простор, в който да се забравям.
Мислите ми за него препускат по-бързо от нощния влак. Не мога да се престраша да му напиша всички мили думи, които треперят по цялото ми лятно аз.
А знам, че сме онова, което никога не казваме.
И губим щастие от страх.
Няма коментари:
Публикуване на коментар