Предзимно

Тясно е в кутийката, няма място за книги, тетрадки и толкова много малки неща, които искам да подредя и разбъркам отново около себе си. И за големи бутилки вино в малкия хладилник няма място.
Живееш с още двама човека в една стая и си вливате един на друг преживявания и емоции. Дори само докато спите.
Но някой ден ще липсва.
Тесните пространства ни изкристализират. И плачем на тъжните филми, без да се срамуваме.

Ох, онази мръснишка ирония, когато започнеш да харесваш нещо, от което си се възмущавал. Ок, само една песен на Lana Del Rey:

He holds me in his big arms drunk and I’m seeing stars

This is all I think of

Ужасяващият страх от тълпи и странното усещане за равновесие, когато съм с него сред много хора, ме замисли за защитеното пространство, което създава около себе си. Той не е бягството от другия живот, той е просто по-хубавият ми живот.

След рязкото застудяване ми се прииска лято, естествено. Онази стаичка в Стария Созопол. Зад бялото перде на отворената тераса се промъква домашната котка и ни събужда с Вели. Морски смях посред нощ, много тъпи хора за много малко време, но толкова спокойствие. Скъпият ресторант по Крайбрежната с учтивия сервитьор и същевременно онова супер соц заведение с цацата... Бургас и децата с ролерите и обещанието и ние да се научим.

 Но с малко повече вино зимата ще изглежда по-топла, душата ще се отпуска вечер, а понякога и аз в него, завита до ушите, а той мърморещ, че му е горещо. А от време на време просто ще грабваме раниците за някъде. Защото с него може всичко.

*Снимка