1.09.2013 г.

За какво си мислиш?

Гледаш някъде напред пред нас, без погледът ти да издава какво виждаш там отвъд. Очите ти са потъмнели до цвета на горещо турско кафе, а наоколо витае онова нещо, което ме тласка да се свия в теб на облак. Облак, който просто диша и се носи, докато се стопи някъде в небето и от него не останат само бели линии. И не мога да не попитам "за какво си мислиш сега?". А то ще е за някой филм, който не съм гледала, или за някоя история на Стайнбек, или за някое далечно място, където искаш да си пак. А аз задавам този най-женски въпрос на света "за какво си мислиш?" и чакам с горящо в зениците нетърпение да ми разкажеш,  и ме е яд, когато не съм гледала точно този филм, и не съм чела точно тази книга. А когато после го правя, се връщам там в онзи момент и си представям какво наистина си мислел.
Станала съм алчна - искам всичко да е само за нас. Roger Waters да разбие Стената само за нас, искам любимите ни групи да свирят само за нас, искам планините и езерата само за нас. Искам да си подарим света, който бихме обичали, като парче пица да си го разделим, да оставя и моята половина за теб. Иска ми се да мога да се откъсвам от Стената от хора, които съм допуснала сама, да успявам да полетя, докато мисля, че падам, да съм все една и съща и да знам каква съм.
Есента винаги  помага, когато ти е малко изгубено, когато не знаеш къде е място ти  в това цялото, когато не знаеш от коя страна на Стената си или и ти си просто тухла в нея. Есента е истинското начало на цикъла вътре в нас. За да се родим в златисто, да се научим да ценим цветовете за краткото време, преди да започнат да изстиват до изсъхващо кафяво. Есента, която чака двамата с теб да изпием на екс залеза и да тръгнем по Пътя към вечността на моментите.

* Снимки

Няма коментари:

Публикуване на коментар