2.07.2013 г.

За статуквото

Онова розово очакване трепери под пластовете скучно ежедневие. Днес този петък изглежда по-далеч, отколкото преди 2 седмици.
Равносметката на липсите ни - без него съм призрак сред призраци.
Имам подскачащи дъги под вените, които ме спасяват от сивите повторения, от задушаващото световно охкане, от собственото ми "офф". Едни цветни, весели дъги, които преливат в усмивки по цялото ми тяло, напомнят ми, че не съм програмирана, че не е нужно да правя неща, които не искам, че не е нужно да бъда, за да се харесвам, че умея да съм мълчаливо щастлива, че никога не е късно да се науча на малките неща, които ми се искат от толкова много време насам.
А наоколо почти всичко, което се излива пред очите ми, е кален грозен порой. Кара ме да си повтараям: everybody but me.  Не можеш да събаряш статукво, когато самият ти си статукво.
Всички притеснения и нерви, лични и чужди, всичко лежи на кълбо в стомаха ми и чака. Той да го изтръгне - само с едно дълбоко прегръщане и прошепване в ухото.

Надеждата е, че има надежда.

*Снимка: Gábor Kerekes, from the series "Orientation"

Няма коментари:

Публикуване на коментар